В тази статия бих искал да разгледам и да оценя няколко характерни места от Огласителните слова на преп. Симеон Нови Богослов,[1] които отразяват отношението на този духовен писател и мистик към политическата и обществената действителност на неговото време. Преп. Симеон Нови Богослов не е бил политически писател. Неговите интереси са съсредоточени изцяло върху въпросите на духовния живот, поради което — напълно естествено — при него не се и срещат непосредствено политически изказвания. При все това, дори и говорейки за духовния живот или за отношенията между Бога и човека, преподобният обича да ползва образи и примери, заимствани от обществения живот, в които често прозира и неговото отношение към явленията в този живот. Така например, когато, следвайки апостол Павел (1 Кор. 1:27-28), той казва че “като оставил мъдрите и силните, и богатите в света, Бог е избрал, поради неизречената Своя благост, немощните и не-мъдрите, и бедните в този свят”,[2] преп. Симеон Нови прави следното противопоставяне между царството Божие и земното царство: “Хората се отвращават от тях,[3] земният цар не понася техния вид, от тях началстващите се отвръщат, богатите ги презират, а когато ги срещат, ги отминават — все едно че те не съществуват — и никой не желае да общува с тях, но Бог, на Когото служи безбройно множество ангели, Който всичко удържа чрез Своята сила и Чието великолепие е непоносимо за всички, не се е отказал на стане отец, приятел и брат на тези отхвърлени, но е поискал да Се въплъти, за да стане подобен на нас във всичко, освен в греха, и да ни направи съпричастници на Своята слава и на Своето царство«.[4] Интересното в този откъс от второто огласително слово е не само яркото описание, — как «богатите» с отвращение и презрение се отнасят към «немощните и бедните» и как «царят» дори не понася «техния вид» — но и самото противопоставяне на «земния цар» спрямо Царя небесен: спрямо Самия Бог, Който, за разлика от земния цар, не се е отказал да общува с хората и да стане човек, подобен на нас, наш брат. Както се вижда от това място, на преп. Симеон Нови Богослов му е била чужда мисълта, че «земният цар» бил уж някакъв образ на Бога на земята и че земното царство е някакво отражение на царството небесно — точно обратно: земното царство, с всички негови порядки му изглежда като противоположност на царството Божие.

Още по-ярко изразено е отношението на преп. Симеон Нови Богослов към царя и към силните в този свят в дълъг откъс от неговото Пето огласително слово, описващо Страшния съд. Там Христос — след като е дал за пример Давид и други праведници от древността — се обръща към “царя, властващите и военачалниците”[5] със следните думи: “Защо не подражавахте на него [на Давид] и не се уподобявахте на него? Или може би смятахте себе си за по-славни и по-богати от него, и затова не поискахте да се смирите [пред Бога]? Жалки и нещастни сте вие, които, бидейки тленни и смъртни, поискахте да бъдете самодържци и владетели на света (μονοκράτορες καὶ κοσμοκράτορες). Когато пък някой от останалите не желаеше да ви се подчинява, вие се превъзнасяхте над него като над ваш нищожен роб, и не понасяхте неговото неподчинение, макар той да е бил същият като вас раб Божи и да не сте имали никакво предимство пред него. А на Мене, вашия Творец и Владика, не искахте да се подчинявате… Та нима не сте чули, когато ви казвах, че “който от вас желае да бъде първи, трябва да бъде най-последен и нека такъв бъде раб и служител на всички”[6]? Как не се побояхте… да паднете в гордостта на тази празна слава и да престъпите Моята заповед… Вие обаче презряхте Моите заповеди — все едно те бяха заповеди на някой от отхвърлените и слабите«.[7]

Като цяло тези редове имат чисто религиозен характер. «Царете» са обвинени в нарушаване на Господните заповеди, в гордост и властолюбие, във въставане против Бога и нежелание да се смирят пред Него. Макар и «смъртни и тленни», те се стремят да станат единовластни владетели на вселената и угнетяват останалите хора, които са подобни на тях Божии създания. Нещо повече: цялото устройство на земното царство, основано на гордостта и насилието, е противопоставено на царството Божие — основаващо се на смирението и служението. В тези общи християнски съждения обаче може да се съзре и критика (също християнска) на конкретни явления от съвременната на преп. Симеон историческа действителност. Така например, с израза «μονοκράτορες καὶ κοσμοκράτορες» (самодържци и владетели на света) се характеризират две основни обществено-политически тенденции в частност на царете от македонската династия на имп. Василий ІІ Българоубиец, който е съвременник на преп. Симеон Нови Богослов. Първата от тях се е изразявала в стремежа на македонските императори да сломяват — вътре в империята — всяка обществена сила, която е била способна да им противостои и да ограничи властта им. Такава обществена сила е била византийската земевладелска аристокрация и, преди всичко, малоазийските крупни земевладелци. Този стремеж на византийските царе преп. Симеон характеризира като желание да станат самодържци (μονοκράτορες). Другата тенденция при тези царе — стремежът да разширят пределите на империята и да стигнат до световно господство — преподобният характеризира като желание да бъдат владетели на света (κοσμοκράτορες).[8] И двете тези тенденции, както видяхме, преп. Симеон разглежда като противни на Христовите заповеди и осъжда на Страшния съд от името на Христос.

Остротата на неговото осъждане е видна от това, че изразът κοσμοκράτορ, отнесен към царете, на църковен език обикновено се отнася към «княза на този свят», т. е. към сатаната и като цяло към злите духове (срв. Еф. 6:16) — за разлика от думата Παντοκράτωρ (Вседържител), която се отнася към Бога. Необходимо е обаче да се подчертае, че преп. Симеон не отхвърля царската власт като такава и не ѝ противопоставя някакъв друг начин на управление, но осъжда, от християнска гледна точка, греховните тенденции сред царската власт, противопоставяйки безнравствените и грешни царе (може да се мисли — сред неговите съвременници) на древните праведни и угодни на Бога царе, макар и да не ги назовава по име, както той прави, когато говори за светите патриарси и епископи.[9]

Много интересно е и отношението на преп. Симеон Нови Богослов към частната собственост и социалното неравенство. Ето какво казва той в Девето огласително слово: “Съществуващите в света пари и собственост са общи за всички — както и светлината и въздухът, които дишаме, както и пасбищата на неразумните животни из полетата и из планините, и по цялата земя. Така че всичко е общо за всички и е предназначено само за ползване на плодовете му, но не принадлежи на никого по смисъла на господството. Страстта към притежаване обаче, проникнала в живота като узурпатор,[10] е разделила по различен начин между своите роби и слуги онова, което е било дадено от Владиката на всички за общо ползване. Оградила е всичко с дувари, укрепила го е с кули, резета и порти, лишавайки по този начин всички останали хора от възможността да се ползват от благата на Владиката. При това тази безсрамница твърди, че е владетелка на всичкоq и спори, че не е извършила несправедливост по отношение на никого. От друга страна, в слуги и роби на тази тиранична страст се превръщат не онези, които владеят вещи и пари, получени от тях по наследство, а техните безнравствени роби и пазители. И ако те, — които са взели нещо, или дори всичко, от тези пари, — поради страх от грозящи ги наказания или поради надеждата в замяна да получат стократно, или пък склонени от нещастни хора биха дали на намиращите се в лишение и оскъдица, то нима можем да смятаме такива за милостиви или за такива, които са нахранили Христос, или които са извършили дело, достойно за награда? В никакъв случай, но, както аз твърдя, те трябва да се каят до самата си смърт за ония неща [материалните блага], които толкова дълго време са задържали за себе си и са лишавали братята си да се ползват от тях«.[11]

Както виждаме, преп. Симеон Нови Богослов смята, че «парите и собствеността» трябва да бъдат общи за всички, подобно на «светлината и въздухът, които дишаме» — всичко това е «предназначено само за ползване на плодовете му, но не принадлежи на никого по смисъла на господството». Така страстта към притежаване, според мнението на преподобния, е причината за появата на частната собственост. Тази страст поробва, така че от такъв, който владее над материалните блага, човекът се превръща в техен роб и техен пазител. Дори милостинята към бедните не изправя този греховен порядък на нещата и не оправдава човека пред Бога, тъй като тя има частичен характер и е лишена от безкористие.

Още по-рязко осъждане на социалната несправедливост намираме в друго място от същото това Девето слово: “Дяволът ни внушава предназначеното за общо ползване да превърнем в наша частна собственост (ἰδιοποιήσασθαι) и в наше събрано съкровище (ἀποθησαυρίσαι), така че с помощта на тази страст към притежаването да ни омотае в две престъпления и така да ни направи виновни за вечно наказание и осъждане. Първото от тези престъпления е отсъствието на милосърдие, а второто — надеждата, възлагана не на Бога, а на събраните пари. Защото такъв, който има събрани пари, не може да се надява на Бога. Ясно е от онова, което е казал нашият Христос и Бог: “Там, казва Той, където е вашето съкровище, там ще бъде и сърцето ви”.[12] Поради това пък такъв, който раздава от събраните от него пари, не трябва да получава за това награда, но по-скоро остава виновен в това, че до този момент несправедливо е лишавал останалите от тях. И е дори още по-виновен за живота на онези, които дотогава са умирали от глад и жажда — защото е бил в състояние да ги насити, но не го е направил, а е заровил в земята това, което принадлежи на бедните, оставяйки ги да умират от студ и от глад. В действителност такъв е убиец на всички онези, които е могъл да нахрани«.[13]

По този начин на това място преп. Симеон Нови Богослов учи за възникването на частната собственост като за следствие от дяволско внушение. Поражданата от тази собственост греховност се състои в отсъствие на милосърдие към бедните и в уповаване на личното богатство вместо на Бога. Дори милостинята не е в състояние да оправдае богатите. Вследствие от нея те не престават да бъдат «убийци» на бедните — на онези, които умират от глад.

Като общ извод от приведените откъси от Огласителните слова на преп. Симеон Нови Богослов може да се каже, че в тези текстове той живо откликва на обществено-политическите явления на своето време: на императорския строй — с неговия стремеж към самодържавие и към външна експанзия и с отчуждаването на неговите носители и на цялата управляваща прослойка от народните маси, на социалното неравенство във византийското общество, основано върху частната собственост, на натрупването, което извършва прослойката на притежаващите материалните блага, на бедността и на глада сред народа. Неговият подход към всички тези явления обаче не е политически, нито е социален, а остава чисто религиозен, духовен и християнски. Той не предлага никакви политически или социални програми. Нещо повече: може да се каже, че преп. Симеон не разглежда материалната бедност като такава, като зло. Според него тя може дори да бъде път към подражаването на Христос. “Бог е станал за тебе — пише той — беден човек. Ето защо и ти, вярващият в Него, трябва да станеш беден като Него. Той е станал беден по човечество, а ти си беден по божество… Той е обеднял, за да може да обогати тебе, за да ти предаде богатството на Своята благодат. Той затова и възприел плът, за да може ти да се приобщиш към Неговото божество«.[14]

Казано по друг начин, истинската нищета се състои, според преп. Симеон Нови Богослов, в отчуждаването от Бога, а истинското богатство — в съединяването ни с Него. В социалното неравенство сред византийското общество той е виждал греха на липсата на милосърдието и братолюбието, в частната собственост е виждал проява на страстта към притежаване, в личното трупане на богатство — признак на маловерие, в царската политика — проява на гордост, презрение към хората и въставане против Бога и накрая, в земното царство на тези царе — противоположност на царството Божие. Ето защо би било исторически неправилно в дадените от преподобния духовни оценки да виждаме отражение или проява на каквито и да било съществуващи в онази епоха политически или класови интереси или тенденции, макар обществено-политическите черти на тази епоха да намират при него — както вече имахме възможността да видим — особено ярко отражение.[15] Изказванията на преп. Симеон Нови Богослов принадлежат не толкова на историята на политическата и социалната мисъл на Византия, колкото на историята на духовния живот и на учението на Православната църква. Преди всичко в тях виждаме ярък израз на християнската съвест — безкомпромисно непримирима към всеки грях и всяко отстъпление от Бога.

Превод: Борис Маринов