Към 50-годишнината от появата на повестта „Един ден на Иван Денисович”
На 7 януари 1974 г. в парижкото издателство YMCA-Press е отпечатан Архипелаг ГУЛаг. На заседание на Политбюро са обсъдени мерки за „пресичане на антисъветската дейност” на Солженицин. Въпросът е прехвърлен към ЦК. За изселване се изказват Ю. В. Андропов и други. За арест и заточение – Брежнев, Громико, Косигин, Подгорни, Шелепин и други. Надделява мнението на Андропов. На 12 февруари Солженицин е арестуван, обвинен в измяна на Родината и лишен от съветско гражданство, а на 13 с. м. – изселен от СССР (доставен със самолет във ФРГ).
На 16 февруари в Правда е поместено съобщение от Крутицкия и Коломенски митрополит Серафим със следното съдържание:
„На отцепника – презрението на народа
Като митрополит на Руската православна църква, постоянно излизащ в защита на мира, намирам указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за единствено правилната мярка по отношение на Солженицин – заяви пред кореспондента на ТАСС Крутицкият и Коломенски митрополит Серафим. Солженицин е печално известен със своите действия в поддръжка на кръгове, враждебни на Родината и народа ни. Всички негови действия по същество са насочени против смекчаването на международното напрежение и установяването на траен мир на земята…”.
На 3 март с. г. в Париж е публикувано Писмо до вождовете на Съветския Съюз. Водещи западни издания и мнозина от демократично настроените дисиденти в СССР оценяват писмото като антидемократично, националистическо и съдържащо „опасни заблуждения”. Отношенията на Солженицин със западната преса продължават да се влошават.
На 29 март отпътува и семейството на Солженицин.
Цитираното съобщение от Правда предизвиква телеграма до Патриарх Пимен от Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин):
„Брюксел, 17 февруари 1974 г.
До Светейшия Московски и на цяла Русия Патриарх Пимен,
„Чистый переулок” 5, Москва
Дълбоко съм огорчен от изказванията на Високопреосвещения Крутицки и Коломенски митрополит Серафим, оправдаващи репресивните методи срещу големия руски писател, безстрашния борец за правда и свобода, а, заедно с това, и за истински християнски мир, Александър Исаевич Солженицин. В качеството ми на архиепископ на Руската православна църква изказването на Високопреосвещения митр. Серафим ме принуждава също да се изкажа, за да не се създаде впечатление, че Владика Серафим изразява мнението на целия руски епископат. Заявявам, че съм съвършено несъгласен с цялото съдържание на изказването на митрополит Серафим, особено с оправданието на репресиите против Солженицин. Подобни изказвания причиняват тежък ущърб на доброто име на Московска Патриаршия.
С преданост и любов в Христа,
Архиепископ Брюкселски и Белгийски Василий”.
На телеграмата от 3 март последва отговор от Московска Патриаршия, изпратен от митрополит Ювеналий:
„Ваше Високопреосвещенство!
С настоящето Ви съобщавам резолюцията на Негово Светейшество, Светейшият Пимен, Патриарх Московски и на цяла Русия, на Вашата телеграма от 17 февруари с. г.
„В изказването си върху действията на Александър Солженицин Преосвещеният митрополит Серафим правилно е изразил мнението на своите съграждани – нещо, на което право има всеки човек. По този въпрос Преосвещеният Архиепископ Василий – като прекарал по-голямата част от живота си в емиграция – не може да бъде напълно безпристрастен към това, което се случва в Съветската му Родина.
Патриарх Пимен”.
С любов в Господа,
Тулски и Белевски митрополит Ювеналий, Председател на ОВЦС на МП”.[1]
Смятаме всеки коментар за излишен.
В семейния архив на Кривошеини се пази преписка между Владика Василий, в света Всеволод Александрович Кривошеин (1900-1985), с митр. Антоний (Блум),[2] с П. Е. Ковалевски,[3] с неговия брат К. А. Кривошеин[4] и с племенника му, Н. И. Кривошеин,[5] хвърляща светлина върху описаните по-горе събития.
1. Н. И. Кривошеин до Архиепископ Василий
6 март 1974 г.
Скъпи чичо Гика![6]
Искрено и дълбоко се радвам на реакцията Ви на изявлението на митр[ополит] Серафим. Вашият текст, според мен, е съставен достойно, сериозно, именно църковно, а не по политически. Vous remettez les choses à leur place.[7] Благодарение на телеграмата Ви митр[ополит] Серафим вече не е (не може да се разглежда като) „spokesman”, т. е. официален глас на Руската църква като цяло, изчезва гнетящото чувство, че Църквата благославя чекистите. Благодаря Ви!
Сега за разпространението. Напълно разбирам, че понастоящем, до получаване на отговора, за да не се нарушава църковния порядък и, last but not least[8] – докато не отпътуват родителите ми,[9] Вие не искате да придавате на този текст широка гласност. Но текстът вече е станал известен на мнозина и тук трябва да се мисли за правдата, а за останалото Господ ще разсъди. Да, всичко е много непредсказуемо! Много е трудно да се строят достоверни предположения: [следва] или Ваше незабавно повикване в Москва – като реакция на телеграмата (като знам колко бавно става всичко там, едва ли; но това дело – заявлението относно митр[ополит] Серафим – беше ясно и мълниеносно), или с телеграмата повикването Ви се е „разминало”. И това е възможно. Или се е изгубило на бюрото у Макарцев,[10] или у оперативния работник, отговарящ за нашето семейство (второто е по-вероятно!) и това ще се изясни, когато Вие бъдете в Москва.
Нали казаното от митр[ополит] Серафим бе широко разпространено от ТАСС и остава единственото широко огласено. А затова и Вашето решение за публикуване Вие, навярно, ще вземете след като се върнете оттам. Отчасти en fonction[11] от това, как и кой (кои), и в какви тонове ще беседва(т) с Вас.
Лично аз мисля утре да покажа Вашия текст на Константин Андроников[12] и да го изпратя на Никита Струве,[13] за да го предаде към Александър Исаевич – безусловно с уговорката, че засега това не е за пресата.
С Александър Исаевич имах кратък телефонен разговор. Той много се зарадва на известието за пристигането на моите родители и каза, че много ги обича (та нали в Архипелага подробно разказва за делото, свързано с рушвета на Мешчерска-Гревс и как мама е спасявала своя баща[14]). Беше много развълнуван и завърши разговора с мен с фразата: „С мен се случи беда, трябва да премисля целия си живот”. Този факт обаче (разговорът) – [нека остане] между нас. Книгата е превъзходна!
Нямам чувството, че в нея мъченичеството на духовенството и на вярващите е недооценено, духовенството присъства във всички потоци, за това се говори на няколко пъти. Просто е невъзможно да се обхване всичко.
Руския текст на „Обръщението към вождовете на СССР”[15] още не познавам, но ще се разсърдят всички – и монархистите (какво правим с единната и неделимата?), и либералите (включително и аз) – защо трябва да отвръщаме лице от Европа? Също и радикалите – как така на същата тази бригада от мъчители се предлага да се откажат от марксизма и отсега нататък да се вдъхновяват от едното етическо самосъзнание? Утре обаче чакам оригинала.
Тази вечер трябва да звънят родителите ми. Уговарям ги да останат в Париж до Страстната [седмица]. Много се страхувам за здравето на мама. Гласовете им са бодри. Пристигането им несъмнено е радостно. Но има и трагизъм – отчасти самоотрицание, отчасти ужасът от междуконтиненталното пътешествие на такава възраст. Да даде Бог всичко да мине максимално гладко. […]
Да, Солженицин е приел Д. Панин[16] за 20 минути и го е изгонил. Безусловно на мен за Панин ми е мъчно, защото по душа той не е лош човек, но никак не е умен, а от там действа като фашист. Пътищата им се разделят.
[…] целувам те силно,
Никита Кривошеин
2. Архиепископ Василий до Н. И. Кривошеин
9 март 1974 г., Брюксел
Скъпи Никита!
Изпращам ти писмо за Le Monde и те моля да се погрижиш за останалото. Както ще видиш, текстът съвпада с телеграмата. Донякъде обаче е засилен (в края и т. н.).
Всичко добро,
арх[иепископ] Василий
3. Архиепископ Василий до К. А. Кривошеин
13 март 1974 г., Брюксел
Скъпи братко Кира! […]
Написах писмо до в-к Le Soir, като приложих превод на френски на телеграмата ми до Патриарха с някои добавки (например, в края: „Il est consternant de voir un haut dignitaire de l’Eglise approuver des mesures de violence contre un homme dont la seule faute est d’avoir dit la vérité”[17]). Днес получих отговор от директора на Le Soir, Mr. Corvilain: „J’ai bien reçu la lettre que Votre Excellence Révérendissime m’a adressé le 9 mars. J’en ai pris connaissance avec beaucoup d’intérêt. Nous allons faire connaître, dans une de nos prochaines éditions, que V. Exc. Rev. y exprime”.[18]
Много съм радостен, не мислех, че ще има такъв благоприятен резултат. Веднага щом писмото бъде отпечатано (изцяло или със съкращения, или пък статия с писмото, или в извадки… засега не е ясно, но не е важно), ще ти изпратя номера на броя. Чрез Никита изпратих подобно писмо и в Le Monde, а той, с помощта на К. Андроников, ще се опита да го издаде във вестника.
Интересно е и друго – че по делото на Солженицин се изказват двама епископи от нашия Екзархат, а всички „дарюшевци”[19] мълчат. Още по-добре, ще кажа аз – нека те сами себе си компрометират. Константинополският патриарх им е забранил да се изказват, пък и духовно те са твърде откъснати от Руската църква и нищо не желаят да знаят, а живеят само със своите си местни проблеми, затворени в себе си. Така че истинската свобода се е запазила само в нашия Екзархат, а „дарюшевците” служат на гръцките интереси (заради турците Константинополската патриаршия няма да поиска да се скара с Москва). […]
Прегръщам те, твой брат
арх[иепископ] Василий
4. Архиепископ Василий до К. А. Кривошеин
20 март 1974 г., Брюксел
Скъпи Кира!
Изпращам ти отрязък от в-к Le Soir от 18-19 март с моето писмо за митр[ополит] Серафим. От Таймс ми съобщиха, че, освен изказването си в Правда от 16 февруари, на 1 март м[итрополит] Серафим е поместил и текст с нападки към Солженицин в Times!
В отговор на това на 7 март владика Антоний (Блум) е публикувал в Times свой отговор. Съвсем удачен и силен, като цяло сходен по дух с моя текст в Le Soir. В същия Times, от 6 март, има много добър отговор от Дим[итрий] Дим[итриевич] Оболенски.[20] Ще ти препратя копия и от двата текста.
Въобще Патриаршията е смутена от изявленията на митр[ополит] Серафим. И е особено характерно, че в нито едно от изданията ѝ (Бюлетинът и пр.) изказванията на м[итрополит] Серафим не се споменават. Явно е, че някой е подтикнал м[итрополит] Серафим да се изказва покрай Куроедов[21] – Макарцев. […]
Прегръщам те, твой брат
арх[иепископ] Василий
5. К. А. Кривошеин до Архиепископ Василий
24 март 1974 г., Париж
Скъпи братко, владико,
получих писмото ти и изрезката от Le Soir. Прекрасно! Трябваше да се каже това.
Затова пък смятам, че е по-добре да се въздържаме от публикуване на писмото в Монд. Разбира се, Съветите всичко това вече го знаят, всичко вече е изучено по Le Soir. Струва ми се обаче, че ако се продължи, това вече ще има характер на организирана кампания против тях, а това е по-добре да не се прави предвид отпътуването на Игор и Нина Алексеевна [Кривошеини]. Още повече че предвид влошаването на американско-съветските отношения (виж: Монд от 24-25 март) вече е съкратено излизането на евреи от СССР.
По мое мнение, не мисля, че митр[ополит] Серафим е направил „свой жест” без знанието на Куроедов. По-скоро самият Куроедов е настоял за това изявление.
Прегръщам те, Кира
6. Н. И. Кривошеин до Архиепископ Василий
25 март 1974 г.
Скъпи чичо Гика!
Показвах нашироко Вашата телеграма и сред абсолютно всички църковни хора нейният текст предизвика въздишка на облекчение и 100% одобрение към редакцията. В Le Soir също се е получило много удачно, с „мондовско” масло тази „каша” не може да бъде влошена, но чичо Кира е категоричен.
Константин Андроников мисли, че майската Ви визита в Първопрестолнината (ако такава се състои?) няма да бъде лека. В събота отново отивам за една седмица във Виена. Говорих с моите родители. Гласовете им са бодри, набелязали са да пристигнат в Париж между 16 и 20 април – точно за Пасха. Надявам се, че ще можете да дойдете и да ги посрещнете. […]
Целувам Ви силно, Ваш
Никита К.
7. Архиепископ Василий до Н. И. Кривошеин
26 март 1974 г., Брюксел
Скъпи Никита!
По редица съображения смятам за нецелесъобразно да помествам писмото си в Монд – достатъчно е, дето вече се появи в Le Soir. Затова моля да спрем тази работа. […]
Прегръщам те, твой чичо
арх[иепископ] Василий
8. Архиепископ Василий до К. А. Кривошеин
26 март 1974 г., Брюксел
Скъпи Кира,
напълно съм съгласен с теб и сам мислех да ти пиша, че да се помества писмото ми в Le Monde сега би било неразумно – напълно достатъчни са публикациите, които вече съществуват. Писах на Никита да прекрати това. Но друго е в специализираните религиозните издания като Вестника на Н. Струве. Ако те поискат, то аз не възразявам. Смятам, че нашето свещенство и клирици, пък и православните хора въобще трябва да знаят истината. Препращам ти цял списък с копия от това, което е било публикувано. Изключително интересно е писмото на вл[адика] Антоний от 7 март в Таймс, написано е забележително. С него аз много говорих по този въпрос и по същество сме само ние двамата, които се изказваме и показваме как е било в действителност. Колкото до това, има ли такива отговори и реакции на свещеници от Русия? Това засега не знам.
Интересно е, че агенция АПН „Новости” много бързо – само 6 дни по-късно – публикува реакция на моя текст. Явно те бързо са се свързали с Москва и са получили „резолюцията” от митр[ополит] Ювеналий. Представям си колко тежко му е било на самия вл[адика] Ювеналий да препраща всичко това, да пише, да обяснява…
Тук, при мен, беше владика Антоний. Прекарахме няколко дни заедно и той ми разказа, че е бил в Цюрих и в продължение на пет часа е беседвал със Солженицин.
Солженицин ми благодари за телеграмата до Патриарха и чрез цюрихския ни епископ Серафим ми предава, че за него е било „много важно да чуе подобно нещо от руски епископ”. Освен това, вл[адика] Антоний е отслужил молебен за Солженицин, за което ВВС са предавали в Русия. Там, благодарение на ВВС, са слушали много за моята телеграма и за молебена и сега в радиото (така ми казаха) получават писма. Въпреки това митр[ополит] Ювеналий е питал по телефона вл[адика] Антоний – „за какво става дума”? Вл[адика] Антоний му предал без остатък всички документи, но по-нататъшна реакция към момента нямало.
Не твърдя, че мит[рополит] Серафим се е изказвал по собствена инициатива, но натиск върху него е бил оказан по-скоро от КГБ, отколкото от Куроедов. Впрочем това са само „интуитивни” предположения.
Тук беше още и Буевски[22] – на някаква конференция в Лувен. Разговарях с него за Солженицин. Той знае за всички публикации. Дадох му да чете Архипелаг ГУЛаг, побоя се да го вземе със себе си в СССР, но четири нощи не спа. Прочете цялата книга! А след това ми казва: „Всичко, което е написано в нея е истина, но знаете ли, но виждате ли… не съм против, не осъждам Солженицин… но нали знаете, но нали виждате и т. нат.” – все увърташе и собствено мнение така и не изказа. В това е целият Буевски, той винаги е бил такъв (всичко, което се отнася до Буевски, е строго конфиденциално). Каза, че ме кани да отида („виза ще дадат и тази покана няма никакво отношение към телеграмата Ви, сега не са сталинските времена”). Не съм съвсем сигурен обаче, че това е така. […]
Прегръщам те, твой брат
арх[иепископ] Василий
9. Архиепископ Василий до П. Е. Ковалевски
18 април 1974 г., Пасха
Воистину Воскресе!
Благодаря ти за поздравленията и взаимно, сърдечно те поздравявам със светлия празник. Христос воскресе! […]
Изпращам ти някои материали във връзка с изказването на Крутицкия и Коломенски митр[ополит] Серафим и моите редакции на това изказване (телеграма до Патриарх Пимен, мое изявление в брюкселския вестник Le Soir и пр.). Знам, че Зинаида Шаховская[23] не иска да публикува нищо за Църквата, ако не е по нейния вкус, но все пак опитай да поместиш в Рус[ская] мысль изявлението ми в Le Soir или телеграмата до Патриарха (изявлението е най-пълно и най-добро. То обаче трябва да бъде преведено на руски). Въобще можеш да изпратиш всичко.
Идната седмица (от 22 до 26 април) ще бъда в Париж и, ако искаш да разбереш подробности, можеш да ми позвъниш в Екзархата и да дойдеш да поговорим. Ще се радвам да те видя.
С любов във Възкръсналия Господ
Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий
10. Архиепископ Василий до митрополит Антоний (Блум)[24]
[Април 1974 г.]
Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико! […]
Сега за Солженицин. Радвам се, че в един и същ ден – 17 февруари – без да сме се договаряли помежду си, всеки от нас по повеля на собствената си съвест, публично се изразихме: Вие с молебена за „хората с добра воля”, а аз – с телеграма до Патриарха. За мен това е много радостно – и духовно, и практически като взаимна поддръжка, макар между нашите действия да има голяма разлика. Вие, вероятно, няма да се съгласите, но ще кажа направо какво мисля: Вашето е политическо, в широкия и в добрия смисъл на думата, а моето – църковно. Повод за Вашия молебен е прогонването на Солженицин и Вие целите молитвената подкрепа за него и за всички „инакомислещи” и политически затворници в Русия (Буковски[25] и т. н.). Повод за моята телеграма беше не изгнанието на Солженицин като такова, а изказването на митрополит Серафим против него. Ако митрополит Серафим не беше се изказал, вероятно аз също, при цялото си съчувствие към Солженицин, нямаше да сметна за полезно и възможно да се намесвам. Наистина, това мое съчувствие, ярко изразено в моята телеграма, придава и на нея „политически” характер, но не това е на първото място. Главната ми цел е грижата за доброто име на Московска Патриаршия. Не отхвърлям избрания от Вас политически път, той може да бъде разглеждан като допълнителен към „църковния”, въпросът е само в това, доколко той в дадения момент е полезен за Църквата в Русия (а на Запад този път е достатъчно популярен). Аз знам, че в Русия много от независимите църковни деятели – като отец Всеволод Шпилер[26] – са против подкрепата на Църквата за опозиционното движение, а сред масата вярващи подобна линия би предизвикала неразбиране и осъждане. А че в очите на съветските власти молебенът за Солженицин е политически акт, това показват панихидите на митрополит Евлогий за жертвите на гоненията и терора в Лондон през 1930 г. Като такива е бил принуден да ги характеризира митрополит Сергий.[27] Така ги характеризира и Успенская в неотдавна издадената от името на Екзархата брошурка[28] – силно повредила на нашата църква във Франция. (В най-дълбок смисъл на думата нито евлогиевите панихиди, нито „солженициновите” молебени не се вместват в понятието за политически акт, но ние сме длъжни честно да признаем, че и двете богослужения са аналогични явления.) […]
Сега отново за „Солженицин”. Чух, че сте публикувал писмо в Таймс. Все още не съм видял текста, ще се постарая да го имам. От своя страна, в „Писмо до редакцията” аз преработих телеграмата (с неголеми допълнения и, разбира се, без да споменавам за каквато и да било телеграма) и изпратих в редакциите на Льо Монд и на Ле Соар (най-големият белгийски вестник). Ще видим дали ще отпечатат. Самата телеграма засега няма да публикувам – това би било некоректно към Патриарха. Вие обаче можете да я показвате, свободно можете да давате нейния текст на когото пожелаете, само да не я отпечатват.
Вече съм поканен, след изпращането на телеграмата, от митрополит Ювеналий да пристигна в Москва като гост от 14 до 28 май. […]
Архиепископ Василий (Кривошеин)
11. Архиепископ Василий до К. А. Кривошеин
4 май 1974 г., Брюксел
Скъпи Кира,
Поздравявам те, прости, че с известно закъснение, с рождения ти ден и с твоята седемдесетгодишнина, макар, по моему, това все още да не е достатъчна възраст, за да се отбелязва специално. Започвайки от 75 вече може.
Не ти писах отчасти поради някои неизяснени въпроси около пътуването ми. На първо място едва сега се изясни, – от наш енориаш, току-що върнал се от Москва – че в Патриаршията мен ме чакат. В тази връзка вчера, 3 май, бях в тукашното консулство да правя постъпления за виза. Видях се само с две девойки, които приемат молби. Помня ги от предишните си посещения, вероятно и те ме помнят. Хубавото е, че не се налага да ходя до консула и останалото началство за обяснения. Приеха ме спокойно любезно, все едно нищо не се е случило, без въпроси. Попълних анкетата, приложих фотокопие от поканата от Патриаршията. Подадох ги заедно с паспорта. Срокът е две седмици, а маршрутът: „Москва – Загорск – Ростов – Вологда – Ленинград – Новгород – Москва”. В отговор: „Ще бъде готово на 10 май” – т. е. след седмица (нормалният срок), четири дни преди отпътуването. Мисля си, че от думите „ще бъде готово” може да се заключи, че визата ще бъде дадена и че в консулството не се предвиждат никакви усложнения във връзка с нея, но, разбира се, никога не можеш да си напълно сигурен. Както и да е – от консулството отидох в „Аерофлот” и запазих място за 14 май.
Изборът на маршрута се обяснява така: 1) от Патриаршията молят отрано да се посочи къде имам намерение да пътувам, така им е по-удобно; 2) с „археологическия” интерес на пътуването, всичко това са древни градове; 3) в Новгород или в Ленинград се надявам да се видя с Вл[адика] Никодим – той живее там почти през цялото време; 4) с „камуфлажния” характер на подобно „археологическо” пътуване – аха, дошъл е, значи, не с някакви „шпионски” цели, а за да поразгледа древните църкви; 5) във Вологда се надявам да се срещна с арх[имандрит] Михаил, но не съм сигурен, че във Вологда ще ме пуснат! Не съм чувал там да пускат чужденци. Ще видим!
Други новини – партията на митр[ополит] Алексий Талински и на митр[ополит] Серафим Крутицки издига за Екзарх архиепископ Питирим, пък и на самия него му се иска да стане такъв, но митр[ополит] Никодим и митр[ополит] Ювеналий се противят – засега успешно. На последното заседание на Синода въпросът за назначението на Екзарх в Париж е бил отложен за неопределено време. […]
В Патриаршията са много недоволни на митр[ополит] Антоний (Блум), задето е подал оставка веднага след изявяването си в полза на Солженицин. В това виждат или хитрост (да бъде поставен Патриархът в невъзможност да приеме оставката, за да не се създава впечатление, че го уволняват заради действията му), или желание да си тръгне с шум, като „жертва на преследване”.
Сам аз много мислих за това и сега съм склонен да смятам, че подобни съждения за митр[ополит] Антоний не са справедливи. С Патриаршията на него му беше много трудно (например, дето напълно изостави Париж), също и това, в което е прав (когато в угода на Ватикана му отнеха православните италиански енории), като цяло Вл[адика] Антоний бе обиден на Патриаршията, здравето му е действително зле, а изказването на митр[ополит] Серафим се оказа онази капка, която преля чашата и той подаде оставка. Това той отдавна възнамеряваше да направи, но все отлагаше. Напразно!
Четох днес в Русская мысль моята телеграма до Патриарха и т. н. („Московският Патриарх и делото на Солженицин”). За мен това е доволно неочаквано – лично не съм се обръщал към вестника, а изпратих някога материалите на Петка Ковалевски, но не мислех, че ще успее да ги помести в Р[усская] м[ысль]. Още по-добре, че е успял без да ми се налага да се кланям на З. Шаховска. Това, че те отпечатаха не писмото в Le Soir, а телеграмата, вече няма никакво значение… Та нали митр[ополит] Ювеналий, в своето писмо в Le Soir, споменава за моята телеграма, но не цитира самия ѝ текст, а само резолюцията на Патриарха. С това ми дава право да публикувам телеграмата – без нея тази резолюция остава абсолютно неразбираема за читателите. Не аз, а митр[ополит] Ювеналий пръв пусна официалните документи в печата. […]
твой брат
арх[иепископ] Василий
Публикация, встъпителна бележка и бележки под линия
К. И. и Н. И. Кривошеини
Превод: Борис Маринов
* Кривошеина, К. И., Н. И. Кривошеин „К 50-летию выхода в свет повести Один день Ивана Денисовича: Выдворение А. И. Солженицына и церковные йерархи” – В: „Звезда”, Санкт Петербург.
Разказът „Один день Ивана Денисовича” е първото, публикувано в СССР, произведение на Солженицин – през 1962 г., в ноемврийския бр. 11 на сп. Новый мир (бел. прев.).
[1] Цит. по: Церковь владыки Василия (Кривошеина), сост. А. Мусин, Нижний Новгород 2004, с. 340-341.
[2] Сурожки митрополит Антоний, в света Андрей Борисович Блум (1914-2003), е роден в Лозана, прекарва детството си в Персия, а от 1923 г. е в Париж, където завършва Сорбоната (1938 г.). Постриган е за монах през в 1943 г. Автор на много книги, почетен доктор на няколко университета.
[3] Пьотр Евграфович Ковалевски (1901-1978) – брат на епископ Йоан (Ковалевски). Емигрира през 1920 г. Живее в Ница, а след това в Париж. Старши иподякон на митр. Евлогий (Георгиевски). През 1921 г. по негова молба организира „архиерейски щат на църковнослужителите” и ръководи работата на същия. Доктор на историко-филологическите науки. Преподава в лицея „Мишле” в Париж (1926-1941 г.), в Богословския институт „Св. Сергий” (1925-1949 г.), в Института „Св. Дионисий” (през 70-те), в Руския научен институт, в руския отдел на Сорбоната (1931 г.). Декан на Института „Св. Дионисий”. Основател на Обществото на ревнителите на патриаршеството, член на Руското студентско християнско движение (РСХД) и Френското общество на приятелите на православието. Автор на повече от 200 статии в руски и френски вестници и списания.
[4] Кирил Александрович Кривошеин (1903-1977) – малкият син на А. В. Кривошеин. Емигрира в 1919 г. Завършва „Аcole Libre des Sciences Politiques” (Париж), след което повече от 40 години служи в банката „Лионски кредит”. Воюва на линията Мажино, където попада в плен. Участник в Съпротивата. Много пътешества и е голям познавач на изкуството. Написва обемно изследване за живота и дейността на своя баща, послужило като един от многобройните материали за Червеното колело на А. И. Солженицин.
[5] Никита Игоревич Кривошеин (род. 1934 г.) – внук на А. В. Кривошеин, син на И. А. Кривошеин. В 1947 г., заедно с родителите си, напуска СССР. Завършва Московския институт за чуждестранни езици. В 1957 г. е арестуван от КГБ за статия, публикувана в Le Monde, за нахлуването на съветските войски в Унгария. Осъден по ст. 58 (ч. 10), отбива срока на присъдата си в мордовските лагери. След освобождаването си работи като преводач в Москва. През 1971 г. се връща във Франция. Синхронен преводач в ЮНЕСКО, ООН, Съвета на Европа. Занимава се с преводи на руска художествена литература на френски език. Автор на публицистични трудове и мемоари (в Русская мысль, Звезда). Взема участие в подготовката за публикуване на духовното наследство на архиепископ Василий. Един от главните персонажи в документалния филм за емиграцията „Не будем проклинать изгнание” (Москва, 1997. Автори: В. Костиков, М. Демуров, В. Эпштейн). Член-учредител на Движението за поместно православие в руската традиция в Западна Европа (2004 г.). Живее в Париж.
[6] Семейното име на владика Василий.
[7] Вие поставяте всичко на място (фр.).
[8] Последно, но не по важност (англ.).
[9] Разрешението си за отпътуване във Франция Нина Алексеевна и Игор Александрович Кривошеини получават на 13 февруари. И. А. Кривошеин отбива срок в Марфинската шарашка. Той остава в контакт със Солженицин, с което, видимо, се обяснява неговото полузаточение на следващия ден след ареста на писателя.
[10] П. В. Макарцев – сътрудник на Съвета по въпросите на религията при Съвета на министрите на СССР.
[11] В зависимост (фр.).
[12] Преводач на президента на Франция Валери Жискар д’Естен.
[13] Никита Алексеевич Струве (1931-) – русист, глава на издателство „YMCA-Press”, главен редактор на сп. „Вестник РХД”.
[14] А. П. Мешчерски. По баща майката на Никита Кривошеин, Нина Алексеевна Кривошеина (1895-1981), е Мещерская (бел. прев).
[15] Виж встъпителната бележка.
[16] Димитрий Михайлович Панин (1911-1987) – инженер, учен, философ. През 1940 г. е арестуван и осъден на 5 години, а през 1943 г. – още на 10 години. Работи в Марфинската шарашка, заедно със Солженицин. В романа В първия кръг е представен като Дмитрий Сологдин. През 1956 г. е реабилитиран. Активно участва в правозащитната дейност. През 1972 г. емигрира във Франция.
[17] Смайващо е да се види, че църковен йерарх одобрява насилствени мерки, приложени към човек, чиято единствена вина е в това, че е казал истината (фр.).
[18] Ваше Светейшество, получих Вашето писмо от 9 март и с огромен интерес се запознах с него. Ще го публикуваме в най-близкия брой на нашето издание. (фр.).
[19] Архиепископията на Константинополската патриаршия на ул. „Дарю” в Париж.
[20] Британски историк-медиевист (1918-2001).
[21] Владимир Алексеевич Куроедов (1906-1994) – председател на Съвета по делата на Руската православна църква (1960-1965) и Съвета по религиозните делата (1965-1984) при Съвета на министрите на СССР.
[22] Алексей Сергеевич Буевский (1920-2009) – сътрудник на Отдела за външни църковни връзки на Московска Патриаршия, доктор по богословие.
[23] Зинаида Алексеевна Шаховская (1906-2001) – писател и мемоарист, през 1968-1978 г. главен редактор на вестник Русская мысль.
[24] Пълен текст на писмото: http://bogoslov/ru/text/268310.html (от 20.2.2008 г.). Тук привеждаме само онези фрагменти, които засягат изселването на Солженицин.
[25] Владимир Константинович Буковский (1942-) – един от основателите на дисидентското движение в СССР. От 1963 г. нееднократно арестуван, за последно през 1971 г. През 1976 г. заменен за Луис Корвалан. Живее в Англия.
[26] Всеволод Дмитриевич Шпиллер (1902-1984) – протоиерей. От 1920 до 1950 г. – в емиграция.
[27] Бъдещият патриарх.
[28] Лидия Александровна Успенская (по баща Савинкова-Мягкова; 1906-2006) – съпруга на иконописеца и богослова Л. А. Успенски. През 30-те години на 20 век е секретар на Пражкия френски институт, от 1939 г. – в Париж. Автор на текстове на църковни теми. Известна с просъветските си възгледи.
